Монологър

[...]
- И верно ли не пиеш алкохол?
- Да, вярно е. Само малко бира или вино през няколко месеца. :)
- Че к’ъв метъл си ти уе?
- Трезвен…?
[...]

Аман от олигофрени.

Аз не съм имал “нормално” детство – не и в класическият смисъл на думата. Нямам и деца, поне към този момент. Но днес ми се случи нещо много приятно, което ме накара да се замисля върху много неща. Не карах час по физкултура (за кой ли път вече) и обикалях училищните коридори. Видях едно малко, но много красиво момиченце, на видима възраст 7-9 години да яде (ближе?) сладолед и , а навън бе доста хладно и дори леко валеше.

- Не е ли малко студено за сладолед? – Съвсем небрежно подметнах аз с лека усмивка.
- Аз го ям по малко. :)
- Е, аз да си те предупредя…

Тъкмо щях да продължа, но…

- А ти кой клас си? – Подвикна тя след гърба ми.
- Десети. – Обърнах се аз и се усмихнах широко виждайки ококорената й физиономийка. А ти? – Попитах я.
- Втори…
- Брей, ти си голяма. Усмихнах се и вече окончателно се спрях до нея.
- Да. Ти знаеш ли английски?
- Да, може да се каже.
- Ние учим. Дори след малко имам час. Знаеш ли как е лупа?
- Не. – Усмихнах се.
- Magnifying glass :)
- Good. Научих нещо ново днес. Аз и моето поколение не учихме английски, когато бяхме втори-трети клас. Чак в пети започнах.
- Какво е поколение?
- (Може и да съм направил учудена физиономия когато ми зададе този въпрос, но не съм общувал с хора от тази възраст от… десет години.) Ами… ъ… моите набори, връстниците ми.
- Аха :) На мен сряда ми е най-натовареният ден. Ставам рано сутрин, отивам на фризьор, после на училище “Европа”, после се прибирам за обяд, идвам тук, в училище после уча и пиша домашни и чак тогава играя.
- Е… браво на теб. Много учиш. А на фризьор пък какво правиш толкова често?
- Ами прически и често ми подстригват връхчетата, защото много се скубя.
- Е, явно има ефект. Много хубава прическа имаш. – Усмихнах се аз. В действителност, хлапето изглеждаше доста стилно – нито твърде в стил “какичка”, защото съм виждал и такива, нито пък така, все едно съм я извадил от 60-те.
- И твоята прическа е много хубава.
- О… аз просто съм си рошав по принцип.
- Хихи. – Засмя се тя по типично детски начин. – Рошав си, но пък е хубаво…
- А гадже имаш ли си? – Попита ме докато ме гледаше в очите…
- (Честно казано се шашнах, но все пак отговорих) Не, нямам си.
- Защо?
- Сигурно защото не съм хубав, знам ли…
- Еее… глупости. Хубав си. А и аз съм те виждала с едно момиченце…
- Е, аз съм около много момиченца. Но имаше едно някога, признавам :)
- Чувала съм, че като обичаш повече боли от колкото да ти е хубаво… – Тук тя направи леко тъжна физиономия.
- Да… да обичаш несъмнено означава и да те боли.
- Колко си романтичен… :)
- Да, за добро или за лошо съм такъв. – Отвърнах аз, като отново си спомних, че говоря с хлапе.
[ ... ]
- А на колко си години? – Попита ме тя.
- Седемнадесет. А ти?
- На осем.
- Еха, ти си била голяма! :)
- Да. Вече не съм такова бебе като преди.
- А часовник имаш ли? – Попитах я, въпреки че бях видял телефонът, който висеше на врата й. При това доста скъп телефон…
- Да. Виж колко е. Не, че не познавам часовника, но не ми се гледа в момента. – Каза тя, след като извади телефончето от плетеното калъфче.
- А ти с какво искаш да се занимаваш като пораснеш… м… като станеш още по-голям?
- С програмиране.
- А какво е това? – Ококори се тя.
- Ами… общо взето с компютри. – Усмихнах се аз.
- О, ти имаш ли си компютър?
- Да, разбира се.
- А микрофон?
- Да…
- И аз имам. И си говоря с кака, която е в София и там работи.
[ ... ]
- А коя зодиа си? – Попитах.
- Близнаци. Усмихна се.
- Личи ти.
- По какво?
- Много си бъбрива. :)
- Знам! :)
[ ... ]
- Добре, Мими. Трябва да вървя, ще се видим отново.
- Добре. Ти си най-добрият батко, който познавам.
- Аз? :) Хехе… благодаря.

Някак си стигна до сърцето ми този разговор. Замислих се върху много неща. Доста умно и красиво хлапе. Има бъдеще.

Да, точно така.
Преди малко упостоших част от баницата, която сам направих по рецепта на Йовко Ламбрев. Всъщност, доста по-отдавна трябваше да я направя, но все се случваха разни неща…
Разбира се, не мина без премеждия. Наложи се да ходя втори път до магазина за още една опаковка кори, тъй като истървах част от тези, в първата опаковка и се накъсаха.
Иначе стана наистина много вкусно. Майка ми много я хареса, баща ми също. Разбира се, има още какво да се желае… но малкото опит ми попречи да я направя по-добре. Част от баницата ще стигне до София при сестра ми утре. Майка ми ще й занесе, преди да отпътува към Гърция отново.
Друго хубаво нещо е, че не се намери някой с фото апарат около мен. Със сигурност изглеждам убийствено с престилка, на ошашка, бъркайки нещо в някаква купа или някаква такава сходна процедура. Щеше да е доста компроментиращо.

Ходих си на село. Видях се с братовчедите (единият не го бях виждал няколко месеца), с едната ми баба, която се въвна от Словакия преди няколко дни, с леля, със свако. Всичко това ми подейства добре, въпреки мърморенето на баба да спра цигарите. Но пък аз съм си свикнал на мърморни, така че… :)
Много хубаво си поговорихме. За мен, за тях… “за нещата от живота”… както винаги пихме кафе под открито небе около 16:00 часа следобед. Уточнявам, че живеят на края на селото и наистина цари невероятно спокойствие. Птички, пчелички… котенца… обичам да пия кафе там.
Та така… надявам се в близко бъдеще пак да отида да ги видя. Но пък като че ли така е и по-добре… през няколко месеца, но пък поне има какво да си кажем като се видим.