Монологър

(много набързо)

Такова нещо като талант няма. Няма. Първо се замислете какво е това талант? Някаква магия? Дар божи? Нещо в мозъка? За спортистите е ясно – или имаш яко телосложение/дълги крака/etc или нямаш. За художници и музиканти обаче? Изследвания (не ми се търсят линкове, може да добвя после) показват, че най-успелите в някаква професия са били повлияни от ранна възраст по някакъв начин.

В моя случай – аз мога да рисувам малко, имам силно желание да рисувам хубаво. Като бях на 5-6 баща ми ми рисуваше едни много хубави рисунки на коне, гледах неговите рисунки от тийнейджърските му години, опитвах се да ги прерисувам. Малко по-късно обожавах илюстрациите в книгите, които четях (основно детска историческа литература) и се мъчех  и тях да прерисувам и т.н. и т.н. Убеден съм, ако не беше баща ми нямаше да се разпали тая искра и да се хвана по-сериозно като малък. (ако не бях такъв идиот нямаше да спра, та сега да се гърча)

(баща ми е гайдар по професия, хобито му е дърворезба)

Всеки дори средно добър художник работи усърдно и постоянно. А рисуването е нещо, което се прави всеки ден. Ама всеки! Не е като да прочетеш 10 дебели книги, после да си поприпомняш от време на време. Сцепва се човека от бачкане, плаща си цената да бъде асоциален повечето време, покъсва се от учене на анатомия, перспектива, техники, материали и какво ли не и след това някой отива и му казва “ех, иска ми се да бях талантлив колкото теб и аз да рисувах така”. И ето за това, Алекс, някои хора се обиждат като им се каже така – излиза, че уменията им са на база някакви магически способности, а не къртовски труд. Затова Коро ще отговори на подобен комплимент “аз не мога да рисувам дори човече-клечка”, а Шон Барбър в DVD-то си казва: “Рисувам абсолютно всеки ден от десет години насам и постоянно се опитвам да съм по-добър. Няма начин нещата ми да не изглеждат прилично. Тук няма талант”.

Талант обаче е едно нещо със сигурност – оправдание. За по-слабите, по-мързеливите: “не съм достатъчно талантлив за да правя Х”.

Сега ме заринете с клипчета на деца-гении-еднодневки и факти как Пикасо и Търнър са влезли в художествена академия на по 13. Влезли, ама работили много преди това, имали правилния учител и най-важното: искали са и са имали търпението. Хванете едно дете и го накарайте да рисува 7 часа… На 30тата минута най-много гарантирам, ще се засили към куклата или топката.

Колкото до мозъка – да, сигурно трябва човек да е с по-десен мозък за да му идва по-отръки рисуването. Аз лично не само съм по-десен, ами и дискалкулия имам… Ама за да задобрея трябва да рисувам по няколко часа на ден. Всеки ден. Инак не бих рисувал по-добре от който и да е.

(дано се разбра мисълта ми)

Почивай в мир, рожбе. Липсваш.

Разправят, че съм много любвеобилен и мил човек, душа. Че и добър приятел. Съгласен съм май. Обаче…

“…it is always really absurd to me when I hear people speaking of heavy music… angry, aggressive music as being negative, unhealthy for children, and so on, blah blah blah. Firstly, the playing of ferocious music is the healthiest release of anger for the performer of it. It is alchemy, it is a metamorphosis, it is turning something potentially destructive and a source of misery into something beautiful. Something rockin’, something uplifting for the band and the audience…”

(Из речта на Флий при вкарването на Metallica в The Rock and Roll Hall of Fame. Препоръчвам, много добра реч, особено като намесва и хипитата)

По-добре не бих могъл да го формулирам. Аз съм човек който не пие, не се друса и  живее тих и сравнително асоциален живот. Напоследък и секс не правя заради последното в комбинация с други обективни и субективни фактори (външен вид, сериозни проблеми, некадърност в свалките, по-високи приоритети и т.н). И тая година няма да ида на голям концерт (но май ще гледам Големите 4 на кино), което принципно ми беше основен отдушник заедно със секса – да съм най-отпред в мелето и да се попотя, поблъскам и понастъпвам с още 20-50 хиляди човека.

Непрестанното, подтискано, шизофренично вътрешно насилие обаче ме кара да си мисля, че ако не слушах агресивна и брутална музика досега да съм заклал някого. Отпуска ме да слушам неща от Metallica и Slayer до Amon Amarth и да си избухна сам около компютъра. Понякога дори и без текстовете да са особено интелигентни или дори ако е просто инструментал – стига да е корава, първична жица, отнасяща главата ми и караща ме да усилвам – за мене е. Първичното е важно за мен – не съм точно по нагримираните пичове с лигавите рифове. Понякога пък се заслушвам в някое майсторско соло (сещам се за оная приказка с прогресив метъл протагониста и дракона дето се самоубил от скука) и усещам как от обработка и перфекционизъм точно това се е загубило и вече не е точно както на мен би ми харесало.

Разбира се и аз имам нужда да балансирам, но рядко с балади и блус. По-скоро с по-бавна класическа музика. Или по-странното, понякога най-епичните и мощни класики някак балансират бруталния рев на китарите и не слушам нищо бавничко по цяла седмица или повече.

В този ред на мисли новият албум на Godsmack цепи мрака. Инструменталът е убийствен, а клипът на Cryin’ Like a Bitch ме стимулира допълнително да завдигам щанги и да си татуирам ръкави. Друг стимул е Шон Барбър, разбира се:

Да. На него искам да подражавам. Не само в татуирането и рисуването.

И като бонус специално за дамите,  тази снимка:

Казва се “Войната на косите и задник”.