Монологър

Нещата се наредиха по-бързо от колкото си мислех.

На военната комисия всичко мина относително гладко. Изключвайки многото нерви от обикалянето из болницата, което продължи цяла вечност и невнимятелния хирург… Който ме сръчка доста силничко… Сещате се къде. Кардиоложките ми се радваха на косата… След това ми се караха заради ускорения пулс. Питаха ме дори дали я  къдря (косата)…много обидно. Как може някой да ми зададе този въпрос? Нещо толкова красиво като моята коса не би могло да бъде създадена от човешка ръка, или пък от една от онези женски машинарии (маши, преси и Бог знае още какво). :-) Видях снимка на белия си дроб… Ужасих се. Лекаря каза, че ако съм му бил син щял да ме убие… Или нещо такова.

Почти приключих със зъболекарката – в петък ми изчисти зъбния камък, в сряда ще поставя коронката и всичко вече  ще е наред. Само дето в момента зъба ми е пълен с някаква смес от цимент и още нещо и се чувствам наполовина като жилищна сграда. :-)

Работодателя ми ме насърчи и каза, че ще се науча. Съответно, в момента трябва адски много да рисувам за да може скоро да получа и първото си възнаграждение. Оказа се, че положението не е толкова зле. Има време, никой за никъде не бърза. И нито аз, нито той имаме какво да губим…

Ако в понеделник не знаех дори името на красивата осмокласничка, то в четвъртък знаех от къде е, как се казва, зодията й, та дори и си уредихме среща. За днес. (Трябва да ми се признае – бърз съм!) Излязохме и прекарахме над 5 часа заедно – уж щяхме да пием кафе, но решихме да се разхождаме. Обикаляхме из парка и из една борова гора наблизо. И не, нищо интимно не се случи в горичката. :-Р  Доста щуро човече… Шматка. Водолейче. Уж се разбрахме за следващата събота отново да излезнем, пък ще видим. Харесва ми… Но все още нямам цялостно изградено мнение, разбира се.

Между другото концерта на Metallica в Сан Диего, Калифорния е невероятен!

Ще ходя на олимпиада по философия. Малко е нестандартна тази година – дадоха ни време от сряда до понеделник да пишеме есе на свободна тема. Тази вечер и утре ще пиша. След това евентуално на областно ниво във Велико Търново, след това евентуално на национално ниво в София и накрая – евентуално – безконкурсно влизане в СУ. Не, че искам философия за първо висше… Но нищо не ми коства да се пробвам. :-)

И тъй… Да видим какво ще става.

Е… Последните дни не бяха особено приятни.

За малко да започна нормална работа като дизайнер… Но се оказа, че не съм достатъчно добър. Нещо повече – много неща не знам, много опит ми липсва, много неща не съм вършел както трябва. Осъзнах колко всъщност малко мога, колко малко знам… Много съм разочарован от себе си. Само се чудя… Аз ли вдигам летвата твърде високо, или наистина вече трябваше да съм на достатъчно добро ниво, за да мога да работя… До сега изкарвах пари само покрай Enlightenment и разни други малки поръчки. Тази работа обаче беше наистина добра – с възможност да изкарвам дори по 1000 лв. на месец. Птиченцето все още не е излетяло, има време, ще се науча, а работа винаги ще има. Но въпросът не е в това. Все си мисля, че до това време трябваше да съм по-добър…

Разбрах и окончателно, че не мога да имам момичето, което искам. Всъщност, осъзнах, че нямам никакъв личен живот, което съвсем не е присъщо на нормалните младежи. А като се замисля, най-лошото е, че дори не съм сигурен, дали искам въпросното момиче… Не съм сигурен и дали искам въобще момиче до себе си.

В нищо не съм сигурен… Дори в самия мен.

Знам само, че ми трябва някой да ме побутне… Да ме насърчи да продължа. И знам, че ми се ще това да е някое красиво човече, носещо прозвището “моето момиче”. Уви. Аз съм бъдещ мъж… Мъжът е глава. Жената – врат. В момента не съм като муха без глава, а като глава без врат – няма кой да ме помръдва. Хубаво би било да имах врат, който да е стабилен и наистина да ме крепи и насочва в правилната посока – тази, в която заедно сме преценли, че е добре да се насоча (или насочим…). А не само да ме мандахерца насам-натам, както се е случвало. Така де, хубавото е, че поне свисквам да се справям сам… А аз навярно ще съм такъв още дълго време.

/* Преди няколко десетки човека да се напънат да ми пишат “можеш, ставаш, вярвай в себе си!” и прочие подобни изречения като коментар към публикацията, нека уточня – няма да има ефект. А и не искам хора, които едва ме познват да се напънат да ми помагат и да ме насърчават. */

Изгубих нещо някъде по пътя… Някаква празнота чувствам. Проблема е, че не знам какво е нещото, нито пък как да си го върна.

Всъщност, случи ми се нещо хубаво в петък, което ме държа почти в транс поне половин час. За първи път от много години насам, момиче показа, че ме харесва и направи някаква крачка към мен  Една осмокласничка, за която знам със сигурност, че ми е хвърлила око от месеци се престраши, дойде при мен, чистити ми новата година и се ръкувахме. Беше с пусната коса (а тя има изключително красива, чуплива коса) и лек грим… Направо ми останаха очите. Това момиче със сигурност заема челна позиция в личната ми класация за най-красиви и нежни създания в училище… Но е твърде малка, за съжаление. Не, че аз съм голям… Но не мога да очаквам много разбиране от 14 годишно. А и се познавам – със сигурност бих поискал неща от нея, които навярно няма да ми даде… И няма да се получи. И все пак не ми се ще да подхождам с предрасъдаци… Така че, ще видиме – поне кафе обичам да пия, особено в компанията на красиво момиче.

Утре пък ще е абсолютен ад. Ще съм и на зъболекар и на военна комисия. Нещата се усложняват, защото оставих здравната книжка при зъболекарката миналия четвъртък и съвсем изключих, че ще ми трябва за утре. На военна комисия съм по принцип от 7:30, но зъболекарката отваря към 8:30/9:00, което значи, че ще закъснея за военната комисия. Там, предполагам, ще ме увикат, псуват и разни такива хубави нещица заради закъснението. Следобед пак ще ходя при зъболекарката, този път да ми вади нервите от един зъб който строших при инцидент неотдавна. После ще ми слага пломба и накрая – корона. Коронката ще ми излезе 90 лв…

Като се замисля, май проблема ми е, че много мисля… Завиждам на хората, които правят нещата спонтанно. На мен много рядко ми се случва… Някак все обмислям, обмислям… И се провалям.

Нищо де… Всеки има трудни периоди. Да се надяваме, че този период няма да е много дълъг… (ама как ми се отдава да се правя на оптимист…;-) )