Монологър

Явно маршрутът по който той щеше да пътува не беше особено популярен, та вместо автобус пътуваше едно бяло бусче. Оставаха едва около пет минути преди да потегли и шофьорът пушеше цигара, обяснявайки нещо на някой от останалите пътници, докато подреждаше сакове и куфари в багажника.

А те двамата – млади, около двадесет годишни седяха от около половин час съвсем наблизо – говореха си някакви глупости и по някаква причина не спираха да се докосват. На пръв поглед беше най-изтъркания вид раздяла – той заминаваше някъде далеч, тя си оставаше там.

Девойката беше висока и слаба, облечена леко небрежно, в дънки и маратонки. Ходеше грациозно и горделиво, стъпваше като лъвица и господарка. Косата й беше прясно боядисана в странен светло кафяв цвят: “почти като бебешка диария” – за малко да се изтърве той, но прецени, че няма нужда от просташки шеги. Така или иначе времето им заедно беше малко и минаваше изключително бързо. Самият той беше като всеки пътник – не, че умираше, а просто беше прилично опърпан, в едната ръка държеше куфар, от другата димеше цигара.

Бяха прекарали първите си и последни няколко дни заедно в един апартамент без да излизат твърде. Съответно вече я беше виждал гола – и всъщност голотата й не бе най-красивата. Но нямаше значение, просто защото усещането с нея беше като с никоя друга. Вкусът и мирисът на тялото й, усещането й, целувките й – струваше му се някак, че нейните целувки бяха най-хубавите… Без да разбира защо. Погледът и зачервените й бузи по време на секс – образ, който вероятно никога нямаше да избледнее в паметта му. Цялата беше магически съвършена – именно заради несъвършенствата си – и по тялото, и по ръбатия й характер. Някак виждаше себе си в нея, дори донякъде своя по-добра версия… Някак виждаше и противоположност на себе си…

Шофьорът ги погледна леко възмутено докато те не успяваха да се отскубнат един от друг и разсеяно им подвикна: “айде, който ще се качва да се качва!”

Девойката леко се просълзи и именно в този момент за първи и вероятно за последен път беше истински гола пред него. Имаше прилично его и една много интересна женско-момичешка еманципирана горделивост… И точно в този момент ги съблече всичките тези… задръжки, тези стени. Не си позволи да се разплаче – вероятно защото нямаше кой да я утеши след като остане сама.

Той се качи в буса. Погледна я през прозореца… От лъвица се бе превърнала в развълнувано и разтреперано котенце. Прати му въздушна целувка – с двете си ръце, погледна го изразително с дълбоките си, просълзени очи и тръгна още преди бусът. Така и не се обърна назад…

Мъжът се замисли – дори го изпрати по идеалния начин – без излишно чакане “да те видя, че тръгваш”, без излишни преигравания, без обръщане назад – както той самия би направил… Чувствата и емоциите им в онези пет минути бяха най-искрени и чисти. Двамата бяха свалили всички задръжки и стени между себе си, никой друг не съществуваше… Само те и мъката им.

Всичко това повече едва ли щеше да се повтори. Може би дори нямаше да се видят повече. В писмата и разговорите си и двамата започнаха да градят стени и студенина… Не, че може да си много топъл в чата… Докато накрая не се отчуждиха напълно. Той за нея остана просто малък спомен, кратка авантюра. Тя за него си остана най-несъвършено-съвършената…

Девойката, която го целуваше пред белия бус.

***

Бягайте от жени, в които виждате (по-добра версия на) себе си… Най-силно боли като те бият с твоите камъни.

Явно с предишния текст темата за политическо-социалните ми пристрастия и размисли няма да се изчерпи. Получих разни коментари от някакви хора, та да ще им отговоря и ще добавя още неща.

Образование

Моите идеи за платено, частно образование с пазарна икономика се базират на идеите на двама човека с много повече авторитет от мен. Първия е Стив Джобс, втория е сър Кен Робинсън. В това интервю Джобс говори и за частните училища (стр. 3). Обяснява как в Калифорния частното училище (по онова време) струва $5500 на година – малко хора могат да си го позволят. Но щатът Калифорния плаща на ученик по $4400 на година така или иначе, за държавните училища. Ако щатът плащаше тези пари на учениците като автоматични стипендии в частни училища, родителите ще трябва да изплащат само по $1100 годишно – което е повече от приемливо. По този начин, обяснява Джобс, ще има прясно завършили студенти, които да си кажат: “айде да направим училище!”. И това да бъде сериозен бизнес. Представете си училищата като малки компании – да се конкурират едно друго, да мислят “на какво искаме да ги научим тези деца?”, “как да изучим нашите деца по-добре от децата на училище Y?” и т.н. Защото, продължава Стив, днес трябва да си побъркан за да отидеш да преподаваш – заплащането е малко, нито определяш сам по кои учебници да преподаваш, нито методите за преподаване, нямаш креативност. Ролята ти е общо взето да плямпаш едно и също нещо с години като зомбиран.

Сър Кен Робинсън обяснява в много от своите лекции, че образованието днес по целия свят не става за нищо. Просто защото не е имало сериозна промяна от времената в които хората са учили по манастирите. Образователната система днес в същността си е образователната система, създадена по време на Просвещението. Защо е нужно например, децата да бъдат групирани по възраст? Защо не по умения? Защо изкореняваме гения на децата със скучни уроци? Някакви идиоти пирпилят как децата не могат да се концентрират в час… Ми при условие, че тия деца цъкат по таблети, видео игри, Уикипедии и т.н. как да търпят някой да им говори за тангенс и котангенс 40 минути? В най-лошия случай ги диагностицират с ADHD и те горките зобат лекарства, вместо да си развиват талантите.

В образованието по света е нужна колосална революция, но революция, която да се случи по еволюционен начин. А държавата – независимо колко е малка или голяма, независимо дали е комунистическа, федеративна или, хм, обикновена република или монархия, е сложен механизъм. Същински слон, който за разлика от IBM, не може да танцува. Аз поне не вярвам, че която и да е държава е способна да направи една такава истинска образователна реформа. Не и без катастрофални последици за поне едно поколение. Прекалено тромави са всичките. От друга страна, пазарната икономика в комбинация с млади и надъхани да правят бизнес с образование хора биха се справили прекрасно.

Социална политика

За малкото живот, който съм живял съм се срещнал с доста неблагодарни хора. А знаем, който не се радва на врабче, няма да се радва и на бивол. Който е неблагодарник спрямо друг жив човек няма начин да бъде благодарен и коректен спрямо юридическо лице, демек с Държавата.

А знаем, повечето хора ги мързи и биха лъгали държавата за социални помощи по всячески начини. Такива хора не заслужават нашите данъци, а заслужават да мизерстват, просто защото мизерията им ще е следствие на собствената им простотия. И това не са хора, които са по-малко можещи или ощетени по някакъв наистина несправедлив начин. Не са инвалиди или сираци. Да не им се дават пари е най-добрата помощ, която може да им се окаже, за да бъдат истински принудени да започнат да работят и да се хванат в ръце.

Един прост пример: съквартирантката ми е испанка. Добра женица на 30 години. Преди година и половина напуска работа, защото решава че е изморена след 9 години труд и идва тук – ей така, на почивка – и си седи. На социални помощи я кара – в по-скъпа от Испания държава при това. Година и половина. Ходи на курсове по английски и да помага доброволно в един старчески дом по пет часа седмично. Това за мене е прекалено и не бива да се допуска. Социалните помощи трябва да са далеч по-краткотрайни, съобразени с това защо човекът е останал без работа (съкратен, уволнен или напуснал) и изискващи постоянни доказателства, че човекът си търси работа, а не седи ей така. И вероятно тук е добре хората да бъдат викани на място, а не да им се дава просто да попълнят формуляр онлайн “да, опитвам да си намеря работа”… И да го попълват докато са на почивка някъде на майната си.

За неработоспособните нормална финансова подкрепа разбира се, трябва да има.

Пенсиониране

Всички трябва да се пенсионират възможно най-късно. А повечето хора и да преквалифицират поне веднъж – миньори, шивачки, балерини, учителки и т.н. Ролята на държавата трябва да е осигури начини за плавно преквалифициране – безплатни образователни курсове, да работи заедно с бизнесите, за да помогне миньорът да стане художник, а началната учителка да стане секретарка или там кой каквото си хареса.

Ако всичко в държавата е наред, сива икономика почти не трябва да съществува всички да са добре осигурени. Съответно и всички да получават пенсии според годините стаж и вида труд – дали е бил физически смазващ или психически стресиращ и т.н.

А ако всичко в образованието е наред, по-голямата част от хората ще работят каквото си харесват и каквото им е на сърце – и няма да реват, че не са пенсионери, напротив – ще искат да работят.

Данъци

Ако има по-малко държава е редно да има и по-ниски данъци. И възможно най-лесни за изчисление и изплащане – хората трябва да бъдат стимулирани да ги изплащат. Същото важи и за осигуровките.

Още за конкуренцията

И. Е. Станков прави интересна бележка, че без СССР “западът” е останал без конкуренция. Не само това, ами и половината “изток” стана “запад”, абе въобще ненормално е без двуполюсен модел. Отбелязва, че Окупаторите вкарват ново говорене и т.н, и действат като смазка на “скърцащите колела на западната цивилизация”.

Хем съм съгласен, хем… Абе криво ми е точно тия хора да са смазка. Нямам против различните от мене, колкото и да съм себичен грандоман – в най-лошия случай просто ги игнорирам като ми говорят глупости. Нямам против левите, щото без тях няма да ги има десните, а без тях няма да ги има левите… Ама имам против тази абсолютна безидейност и безпринципност и това “юруш, давай да протестираме против всичко и всички, па квото стане, революция, 99% сме!”. Сори – не е за мене. Няма логика, няма аргументи, няма разсъждения, няма идеи.

Прочее…

Забелязвам някакво много сериозно объркване в много млади хора – какво е ляво, какво е дясно, кой за какво се бори. Нормално е – и аз си мислех че “мразя” всичко ляво преди да се изнеса от България. В България политика няма – всичко е буламач абсолютен – и съвсем в реда на нещата… До преди 25 години всички в сегашния парламент са били един цвят и политически неграмотни. Технически май ДПС (центристи/либерали) е партията в парламента, която най-добре би трябвало да представлява възгледите ми… Това е доста показателно само по себе си.

Та призовавам някой, който разбира от политика по-добре от мен да се хване и да напише нещо интересно и с възможно най-простички думи (като за 15 годишна) какви са тия неща като консервативна и либерална политика, какво е центризъм, анархизъм, либертарианство и т.н.

(Ангелова, можеш да го приемеш като допълнително домашно ако искаш. Таман и упражнение “как да пиша по-кратко и по-простичко”.)

Отдавна се каня да пиша за религиозните си и политически убеждения. Не искам да пиша фермани, та ще разделя текста в две части. Най-напред исках да пиша за религия, но напоследък някакви хора и случки ме предизвикваха да попиша за политика.

Определям се като центрист. Обичам балансираните позиции, добре обмислените позиции. Това понякога ми пречи да имам позиция въобще, защото затъвам в спорове със себе си дори за малки нещица и ми отнема време да измисля нещо аргументирано. Истински крайните позиции отиват на крайните идиоти – онези дето говорят как евреите и извънземните са виновни за нещастието им. Или пък ти плямпат как Бог е любов и как се събуждат сутрин влюбени в целия свят. Тия хора са безпомощно тъпи и нямат желание да мислят. Единствената ми сравнително крайна позиция е, че съм противник на религиите. Но за това в следващия текст.

Вярвам силно в демокрацията и капитализма. Дразня се много на приказки от сорта “ако изборите променяха нещо, щяха да ги забранят”. Дразня се още повече на комунисти, анархисти и подобни – особено пък когато са в западна държава. Тия хора са толкова олигофренясали, че не проумяват как всичко около тях се е случило благодарение на капитализма. Включително компютрите, на които печатат плакатчета като ходят да окупират.

Вярвам, че светът около нас се базира повече на конкуренция, отколкото на сътрудничество. Ако не е имало конкуренция между СССР и САЩ нямаше да изпратим космонавт на луната. Ако не е имало конкуренция между племената, нямаше да станат държави. Алчността може да е много хубаво нещо – аз искам повече, ти искаш повече, конкурираме се, надпреварваме се и оставяме след себе си продукти на тази наша конкуренция. Накрая печелят всички останали, а ние умираме спокойни. Не, че нещата не работят когато хората си сътрудничат – но не е така силно изразено. Еволюцията ни е създала такива, и с хубави причини. Ако двама младежи се конкурират да спечелят някоя булка няма да се прегръщат и да си се усмихват, ами ще се борят за нея.

Капитализмът дава възможност на индивида, а аз съм много силно индивидуалист. Капитализмът награждава по-силните, онези, които поемат рискове. И наказва льольовците, които гледат само да се скрият в тълпата и да чакат някой да им спусне блага отгоре.

Според моите убеждения държавата трябва да съществува в ограничен вариант. Да бъде защитник на гражданите от корпорациите и да бъде защитник на корпорациите от гражданите. Не бива някой си да може да осъди McDonald’s защото си е разлял кафето по панталона и си е изгорил пишката. Не бива и само защото някакви си зелени хора плашат тълпите да бъдат спирани проучванията за шистов газ, да речем. Държавата трябва да бъде в състояние да обясни на обществото за какво иде реч, да подкрепи с научни доказателства позицията си.

В този ред на мисли, подкрепям някои политици, когато тръгват на война с избирателите си. Просто защото, уважаеми избиратели, повечето от вас са идиоти. Лесно е някакви люде да зеят постоянно, че трябвало референдум за това или онова. Ама си задайте въпроса, дали щяхме да сме в NATO и ЕС ако имаше референдуми.

Възможно най-малко неща трябва да са държавна собственост и отговорност. Частни болници, частни училища, частни университети. По този начин ще има конкуренция, ще оцеляват единствено най-добрите образователни и лечебни заведения. Държавата трябва да се намесва ако започнат да правят картели, примерно. Или ако в някое селце няма училище, а има деца – там е ОК да има държавни училища. Силата на пазарната икономика е именно да отсява по-слабите от по-силните, трябва да се използва за почти всичко.

(Държавата така и така плаща много пари за всеки ученик – по-добре да ги дава като стипендии за частни училища, а родителите да дават останалата част. Когато плащат ще имат и повече стимул да контролират детето си колко учи.)

Възможно най-много от услугите, които една държава предлага трябва да се случват единствено онлайн. Така ще се съкратят всичките бюрократки, патки и идиотки, които седят за украса зад гишета и ръгат дискети във флопита през 2012-та година. От билетчето за пътуване до отваряне на банкова сметка, плащане на данъци и регистриране на фирма. Всичко, освен ако няма някакви наистина сериозни причини да разходиш гражданина до гишето.

Работата на полицията понякога е да бие. Простичко е. Тук във Великобритания полицията често е прекалено добричка, в България пък е твърде грубичка. Или пък изпълняват интересни: циганина тормози хората в някое село, полицая се намесва, уволняват полицая, щото халосал циганина. И що? Щото кмета не дава да се бутат цигани – нали те го избират. Това е особено грозен вид корупция и трябва да бъде изкоренена.

Винаги ще има бедни хора. Но има бедни и бедни. Едните стоят бедни, защото са идиоти и отказват да се променят, отказват да се трудят. Те не заслужават данъците на останалата част от обществото, и трябва да бъдат оставени да се оправят сами. Дори ако това означава да измират от глад по улиците. На бедните хора, които искат да се трудят, да спестяват, да учат – на тях е редно да им се помогне. Държавната помощ трябва да се насочва към тях, но да бъде строго контролирана. Правилата е редно да са гъвкави, тоест, да не ти кажат “ти взимаш 228 лв залата, за социални добавки трябва да взимаш не повече от 220 лв, компромис е невъзможен”.  И не просто да се изливат пари, ами да им се помага на тия хора – образователни курсове, платен обществено полезен труд и т.н. Това разбира се важи за инвалидите, мозъчно увредените, слепите и подобните. Доста от тях могат да работят не по-зле от всеки друг определени неща.

***

И специално за хората от “Окюпай, окюпай! 99%!”:

Вие сте безидейни идиоти. Защо? Защото хабите потенциално полезна обществена енергия в нищоправене и разходки по площадите. Доказателство е това изречение от манифеста ви:

“Ние нямаме готови решения на проблемите, нямаме конкретни искания.”

Супер е да ти дотегне и да излезеш да протестираш. Но да излезеш да протестираш против “безобразията” на Бойко, да речем, без да му искаш оставката е малоумно. Няма как да притиснеш политиците (или който и да е човек) да ти свършат работа, ако не знаеш каква работа искаш да ти свършат. Ако не си дефинираш проблемите в детайли и най-вече, ако не представяш някакви по-добри идеи за развитие на ситуацията.

Това може да значи просто да врещиш като побъркан “оставка!” по площадите, може да значи да се включиш в пълноценен дебат, да решиш някой от държавните проблеми. Да, възможно е, има начини да се случи. Помислете си сами какви са.

А, и между другото: спрете да говорите как не сте червени. Всичките идеи са си точно левичарски. Не е лошо да е така, но е тъпо да не си признавате. Алан Мур, който е създател на тая маска дето я слагате тук и там е анархист до мозъка на костите си.

(Тук вината е на БСП, която направи лявото да изглежда грозно, хората да ги е срам да си кажат какви са на цвят.)

(И за Бога, вземете си оправете правописните грешки, как очаквате да спечелите интелигенти хора към каузата си когато не можете да пишете…)

(И не позволявайте на 16 годишни момченца с Photoshop да се мислят за дизайнери)

Туитнах и фейсбукнах, че “най-умното решение, което съм взел в живота си е да замина да уча в чужбина” и полетяха разни въпроси от разни хора. В опит да съм полезен, ще споделя защо е по-добре да заминеш.

В личен план

Преди всичко, ако си на 19 или повече, нямаш сериозни здравословни проблеми и особено ако си мъж и още живееш при вашите: почувствай се цапардосан по тъпата тиква. Нациите, които тантуркат големи хора като дечица произвеждат единствено путки и нямат бъдеще. Бъди патриот, изнеси се възможно най-бързо.

И според мен поне, изнеси се възможно най-далеч. Ако се изнесеш от Враца във Варна билета ти струва ~20 лв – тия пари винаги можеш да ги събереш, заемеш, дори намериш на улицата. И на стоп дори можеш да се върнеш при мама да те нахрани, напои и изпере. Когато се изнесеш от Враца във Великобритания обаче и билетът за след два дни струва повече от тебе е друго нещо. Ама болен бил, ама тъжно му било, ама не знае как да пусне пералнята – няма такива работи. Оправяш се, щеш или не щеш. Това те променя. Аз бях разглезен нещастник, прибирах се и казвах “бабо, гладен съм” – и баба сервира веднага, после почиства след мене, пере ми и т.н. Сега може стаята ми да не блести, ама си знам, че няма кой друг да почисти. Колкото и да съм изморен вечер, знам че трябва да сготвя, щото ако ям само навън няма да устискам докато взема заплата. Сега съм по-пораснал, повече мъж.

Чужбина не е за всеки. Виждал съм с очите си как една девойка за 4-5 месеца се стопи със седем килограма, още докато бях в Дания. Не издържа на промяната и си се прибра. Трябват си топки и позитивна нагласа, иначе в най-добрия случай ще мрънкаш 4 години докато завършиш колко е гадно и колко са тъпи тия чужденци.

Да емигрираш в чужбина и да общуваш единствено с българи  е като да отидеш с гадже на море, което пък е като да отидеш с диня на бостан. За Дания заминах с една българка, но още на втория ден се оказах абсолютно сам (спящ по едни каравани). В Шотландия като дойдох не познавах никого, не бях идвал преди в Единбург, бях сам. Почти не общувам с българи, само донякъде е целенасочено – просто не се опитвам да се запознавам с нашенци. По-хубаво е да общувам с хора от други нации, да науча нови неща, да наблюдавам различия в културите и прочее, отколкото да си говорим шеги за Бойко Борисов. А да общуваш с чужденци те обогатява изключително много. Няма как да го обясня дори.

Както ще обясня по-надолу, навън университета в общия случай ти позволява да работиш, дава ти време. Аз нямам богати родители, които да ми купят iPhone, трябва да се оправям сам. Досега съм работил какво ли не – чистач, хамалин, мияч на чинии, общ работник. Преди години можех да разчитам на майка ми, която в Гърция, но знаете какво се случва там последно време и можете да си представите колко мога да разчитам на пари от там. Компютърът ми е стар, телефонът ми е с черно-бял екран и съм оцелявал с 60-80 паунда на месец за храна. Но поне си плащам сметките и заемите като бял, самостоятелен човек. А и понякога за разглезени типове какъвто бях е най-добре да ринат повръщано и да мъкнат мебели известно време. Учи те да се цениш сам себе си.

За образованието

В моя университет освен като студент ме третират и като клиент. Винаги когато съм имал нужда от помощ съм я получавал. Хората на рецепцията са мили и се занимават с тебе ако трябва 30 минути, но ти решават проблема.

Учим по три предмета на триместър. Ходя в университета три дни седмично. Сега дори извадих късмет – един предмет имам понеделник сутринта, втория е понеделник следобед, третия е във вторник. Два дни лекции и упражнения – останалата работа по курсовите проекти си я работя когато и където поискам. Не ме занимават с излишни простотии. В България съм чувал за учебни дни по 10 часа, пет дни седмично. Вместо да те образоват те правят една идея по олигофрен, изморен и зомбиран тъпунгер, отегчен до болка и не помнещ нищо след като си вземе изпитите.

С преподавателите си говорим “на ти”, а в България трябва да се обръщаш към тях с “Господи”. Винаги опитват да ти помогнат, ако имаш някакви въпроси отговарят, стига да си резервираш среща са на разположение в офисите си за срещи на четири очи. Варварщини като това да чакаш някой да ти се подпише на “книжката” няма. Имам електронна карта за достъп до кампусите. Оценките преподавателите ми ги пращат по електронната поща, заедно с коментар защо е такава оценката, какво не съм направил правилно и т.н. След това оценката минава през комисия или втори преподавател, за да няма съмнения в пристрастност. В България има даскали, които “обичат да късат”…

За една от курсовите си работи в момента използваме Facebook за комуникация между цялата група студенти (30тина човека) заедно с преподавателя. Той ни накара, той създаде групата. Длъжни сме да попълваме и блог в Tumblr всеки петък с размисли за прогреса си и т.н. Колко преподаватели в българските университети знаят какво е Tumblr? На бас, че има доста, които не знаят и какво е блог.

Имаме си web портал, там си гледаш оценките, архивите на библиотеката (коя книга на кой рафт се намира, etc) вътрешна електронна поща, зареждаш си кредит за принтерите в университета през дебитна карта и всякакви такива лигавщини. Разликите в техническите бази мисля, че нямат нужда от коментар.

Учиш за каквото си отишъл да учиш. Ако искаш допълнително – никой няма да те изпъди, можеш по 15 часа да висиш в университета. Но никой не те задължава да му учиш баш неговия предмет, дето няма общо със специалността ти, щото иначе ще остане без работа.

Приеха ме да уча графичен дизайн само с портфолио. В НБУ не ме приеха преди години, щото се сецнах на общия им тест. Все едно ще ми трябват химията и математиката, за да правя картинки. Нека сами се сетят къде да си го заврат тоя тест, направиха ми страхотна услуга – иначе можеше и да не замина и да остана в София.

Накрая дали да се върнеш е личен избор. Аз съм твърде голям грандоман, за да се задоволя с България и дори Европа. Ако пък се върна ще е защото съм грандоман и в провалите ;-) Но всеки сам си го взема решението – България е нелоша държавица, пълна с хубави хора, с възможности за развитие по-големи от колкото повечето хора си мислят (и вероятно по-малки отколкото изглеждат от моята гледна точка).

Решението си е твое.

Ако тази ми картинка ви е харесала може би ще ви хареса и това ~10 минутно филмче, разказващо за целия процес, “от-до”.

(на английски език)