Монологър

Доживях.

Дванадесет години прекарани в една сграда сред всякакви хора – умни и не толкова, красиви и не толкова. Някои се махаха, идваха нови. Дразнеха ме, харесваха ми, бяха ми приятели, три момичета дори и повече. Не ме бива много в равносметките, но се радвам, че завършвам този етап от живота без врагове и без хора, които обръщат глава като ме видят. Всъщност, това замалко да се случи с един пич, като причината разбира се беше от женски пол (there is always a girl, you know), но изгладихме отношенията по всеобщо желание. От толкова време искам да завърша и сега ми е малко трудно да го осъзная още. Много ми е хубаво, макар че сега предстои един доста сложен период с матури, кандидатстудентсване и подобни.  Не липсва и носталгия, но е много малко. Малко от хората, с които бях толкова време ми липсват, някак само самото училище. Причината е, че с малко от тях бях истински близък… А с онези, с които съм бил не ми пречи да се виждам достатъчно често и без да ходя на училище. Поне за сега.

От “Изпращането” (тържество в чест на абитуриентите, организирано от по-долните класове) ще ми останат приятни спомени – дипломи за “Къдрица на випуск 2008″ и “Двойка на випуска”. Не, че съм изкарал двойка по някакъв зашеметяващ начин, просто приятелката ми е и съученичка :-) Бях и атракцията на деня заради облеклото. В малкия град хората те гледат много като тръгнеш с цилиндър по улиците (един чичко дори пусна волана докато караше и започна да ръкопляска).

Гледах как 70-80 килограмови съученици плачат с глас барабар със съученичките. Аз бях далеч, далеч по-малко емоционален.

На самия бал ми беше особено неприятно. Първо се събрахме на площада за снимки, след това поехме към Велико Търново за да отидем в един ресторант където да вечеряме и съответно да се забавляваме. Та, ако например от 20:00 до 00:30 са пуснали 500 песни, то само 5 са били нещо по-различно от чалга. Дори хората бяха чалгизирани – някакъв идиот подрънква на синтизатор. В ритъм с баланско-ориенталските звуци ученички кълчеха снаги, ученици крещяха, пляскаха, свиреха, пиеха, а учителки подръсваха позатлъстелите си вече кореми. След това вече играта загрубя и някои бяха по маси/столове. Никой освен мен не пропусна да покаже колко е интилигйентен и всички броиха до дванадесет. След това се радваха и ръкопляскаха на постижението си. Всичко това многократно цялата вечер. Аз седях като пън – тези неща не са за мен, никога не са били. Просто не мога да се забавлявам в подобна обстановка. Явно наистина съм малко темерут, защото много от хората за които знам, че не слушат/харесват чалги бяхя “горе на черешата” и си купонясваха яко. Всъщност, само аз и още две мацки, които не слушаме “поп-фолк” не се забавлявахме. На другите музиката не им пречеше. Не знам как го постигат.

След 00:30 ме замъкнаха в дискотека. Ако Тя не ме беше накарала сигурно щях да си се прибера. Не бях стъпвал в подобно място от както пак заради момиче (друго, разбира се) ходех на детска дискотека в 7ми клас. Тогава не ми харесваше и сега не ми харесва. Тогава веднъж станах да пробвам да танцувам на “комерсиална музика” – смяха ми се със сълзи. И сега изглеждам удивително смешно и тъпо. Или поне така се чувствам. Едва издържах ~4 часа. И там имаше чалга макар и наистина доста по-малко.

След дискотеката уж щяхме да посрещаме изгрева, събрахме се но на никой не му се занимаваше с глупости и уж щяхме да ходим на кафе… но беше неделя и към 6 сутринта. С моето момиче се прибрахме, спахме малко, после кафе, после разходка, после пак спахме и такива неща.

Та, важното е да има любов…

Да гледаме в една посока…

Както разбира се работа и пари. И такива неща. Не ме бива в заключенията…