Монологър

Темата за смъртта (моята лична или нечия друга) въобще не я смятам за табу, за депресираща или за неприятна. Понякога е малко болезнена, но то не пречи. Редно е да се говори повече за някои неща. 

Не ме кефи идеята хората да живеят само заради самото живеене – всеки трябва да се опитва поне малко да е от полза някому, някак си. Ясно е, че не всеки може да е велик учен с огромен принос към прогреса на човечеството, но всички можем да допринасяме с мънички неща; да си отгледаш децата добре, да се занимаваш с политика, да си доброволец в болница, да пишеш свободен софтуер, примерите са безброй.

Не ми харесва идеята обаче да живея ако съм жив труп и не мога да бъда полезен с нищо. Напротив, да трябва някой да ми рине нечистотиите, да затормозявам нечии друг живот и да хабя природни ресурси с безмисленото си вегетативно съществуване. Затова смятам, че евтаназията трябва да е напълно легална и дори насърчавана. Не искам да има хора, които се мъчат – дори ако не са в състояние да разберат мъката си (защото мозъкът им е на пихтия) – заради сбирщина пишман-моралисти и/или религиозни откачалки. Не искам някой да ме кара да живея насила, защото иначе Исус щял да ме намрази или някаква подобна глупост. Сори.

Най-официално заявявам тук: ако някой ден ми се случи нещо, което да ме превърне в зеленчук или в луд – убийте ме. Намерете начин. Имате изричното ми позволение. След това ме изгорете и хвърлете прахта някъде си – не искам някой да харчи пари за паметници и да копа треви заради някакъв си скелет.

Филмът на Тери Пратчет по темата е страхотен, между другото.

***

Въпросният филм всъщност е за нещо малко по-различно – за асистираното самоубийство. Аз съм суициден тип, в смисъл, че не виждам нищо лошо в самоубийството – в решението да си отнемеш живота – стига да не застрашиш нечии друг. Не смятам акта за неморален или за страхлив или нещо такова, а за вероятен край на моето съществуване (спокойно, не в обозримо бъдеще). Ориста ми е такава, че съм преживял не едно или две самоубийства на близки и познати (вероятно ще преживея още), та не е като да не съм наясно с последствията и какво се случва с околните когато решиш да спреш да съществуваш.

За пример, ако се разболея от рак на белите дробове бих се самоубил. Причината е, че след определено време неминуемо полудяваш заради недостига на кислород в мозъка. Бих искал да си изживея последните си дни с достойнство – а не гърчещ се в болки, с памперс и вързан за легло, без да разпознавам близките си. И съвсем не съм само аз, който би постъпил така. Затова смятам, че клиниките за асистирани самоубийства трябва да съществуват навсякъде. Защо да се хвърлям от мост или да се стрелям в главата, след като мога да изпия чашките отрова и да си отида в прегръдките на медицинска сестра или някой близък?

За самоубийството извън рамките на тежка болест с предрешен край имам малка дилема. Не съм напълно сигурен дали въобще е възможно да се самоубиеш без да си в депресивно или някакво подобно състояние, в което човек не би могъл да взема истински трезви решения. Бил съм в депресия, знам какво е да гледаш на самоубийството като на разходка в парка. Знам, и че ако тогава бях си посегнал (в лошия смисъл, в хубавия си посягам сравнително редовно) нямаше да е трезво обмислено.

От друга страна обаче, някои хора си обмислят това решение в продължение на месеци или години – в един момент просто не искат да съществуват повече и слагат край. Възможно е, мисля си, освен да ти е писнало от самия тебе и просто да не ти се занимава повече с глупостите на живота.

***

Накрая, според мен има просто смърт. Няма задоволство, разочарование, няма очарование, няма светлина в тунела, нито тъмнина. Няма студ, няма топлина, няма богове, няма мъка или удоволствие. Няма нищо. Дори нищото не съществува. Просто смърт. И това ми харесва.

Идеята е да оставиш нещо поне мъничко значимо след себе си: да живееш заради инстинктите за самосъхранение и размножаване не е никакъв живот.

***

Скъпи Свят, оставям те защото ми е скучно. Чувствам, че живях достатъчно дълго. Зарязвам те с твоите си тревоги в тази красива помийна яма – успех. 

Бележката на Джордж Сандърс

Няма вече игри. Няма вече бомби. Няма вече разходки. Няма вече забавление. Няма вече плуване. 67. Това е 17 години след 50. 17 повее отколкото се нуждаех или исках. Скука. И съм постоянно раздразнителен. Няма вече забавление – за никого. 67. Ставаш алчен. Дръж се като за годините си. Отпусни се – няма да боли.

Из бележката на Хънтър Томпсън

Преди три дни имах рожден ден.

(благодаря, обещавам да съм жив и здрав)

През съзнателния си живот не съм празнувал умишлено рождените си дни и никога не съм държал да ми се честити, па да ми се подаряват подаръци и т.н. Има разни хора, които се сърдят, та се късат когато им забравиш тъпата дата. И същите тия хора сега почти, някак едва ли не, ми се разсърдиха на мене, че не съм им бил напомнил. Или че никъде в интернет не пише кога съм роден.

Причината е проста: отказвам да участвам в това добронамерено масово лицемерие. Някакви хора, които не съм виждал от години или пък не съм виждал никога, хора които не биха се сетили за мене при какъвто и да е повод – да идат да ми пишат усмихнати съобщения. Аз също отказвам да честитя празници на хора, с които не общуваме достатъчно често или задълбочено, за да се чувствам лицемер ако им се изтръскам веднъж в годината с  пожелания за любов и щастие. Особено пък по стените във Фейсбук.

Хубаво ми е когато някой ме поздрави или ми подари нещо – но въобще не ми е критерий за “кой се сеща за мене”, или кой ми е приятел и т.н. Някои от най-близките ми приятел(к)и бяха забравили или дори не знаеха кога съм роден, но пък когато ми потрябват за услуга или да им говоря глупости, в общия случай са насреща. Това ми стига.

***

Прочее, мисля си, че повечето хора си вдигат самочувствието и се самозаблуждават че на много хора им пука за тях като си слагат рождената дата в интернет и не спират да ти плямпат че имат празник в дните преди празника. Истината е, че много малко хора извън семейството ти си правят труда да ти помнят “твоята” дата. Ако нямаше автоматични римайндъри или ако ти не напомняше, нямаше да ти честитят стотици хора, ами десетки или по-малко.

(Малко като самоснимащите се девойки: ще си направя снимка на която съм арна/секси (с цветови филтри, та да е крийетив), за да ме лайкнат 50 човека и да ме убедят още малко колко съм прекрасна, което ще ми създаде красиви илюзии, че на тия хора им пука за мен)

И между другото, на 80% от хората на които честитя рождените дни им честитя, защото са записани в електронния ми календар. Това не ги прави тях по-малко специални, прави ме мен човек, който не помни дати. Или който не си прави труда да помни дати, които компютъра може да запомни далеч по-надеждно.

***

Аз съм доволен: по някаква безумна случайност “отпразнувах” с нищо неподозиращи българи (една от най-хубавите ни блогърки и неин приятел). После девойката, с която празнувах предишния си рожден ден обеща/пожела да ми позира на следващия. Накрая, с един ден закъснение макар, едни испанки ме втрещиха като ми купиха торта и т.н. Голям праз, че 300 човека не ми писаха еднотипни глупости по “стената” и не ми напълниха телефона със съобщения ;-)

(по-голямата част от текста е чернова от 29.08.11 – забавно е да си спомням защо не я публикувах тогава, и да видя кои неща са се променили и кои – не )

***

Тя е моето
красиво
чернооко
вдъхновение

На всичко
женствено и
нежно
обобщение,
в сърцето ми носи
океан от емоции,
бурно вълнение

Не може да бъде,
не бива да бъде
толкова невъзможно
специална!

Превърнал съм я
в на реалния образ
лъжливо отражение
Просто плод на мечти,
просто плод на въображение…

***

Знаете ли историята на Пеньо Пенев и неговата Клара? Някои от нас имаме щастието, нещастието, проклятието да получим от живота си по един такъв подарък. Да получиш една Клара… Която да те вдъхновява да рисуваш, да пееш, да пишеш, да се усмихваш… да крещиш, да колиш, да плачеш…

Онази, която не можеш да имаш. Но не можеш и да я нямаш. След нея с другите просто не е същото… Не, че не се получава – напротив… Просто не чак така. Тихо се надяваш някой ден да намериш още по-добро, но ти изглежда почти невъзможно. Най-вероятно грешиш.

Онази, която почти не искаш да срещаш отново, защото имаш чувството че при вида й ще изригнеш, ще се пръснеш от щастие, мъка и странен вид любов едновременно… Онази, за която се чудиш дали не си сънувал половината от случките с нея, защото сигурно няма как да ти е било чак толкова хубаво…

Онази, на чието щастие просто би се радвал отдалеч, ако не можеш сам да й го дадеш. Изпитваш нещо толкова странно красиво, че не се появяват ни ревност, ни глуповат егоизъм.

Онази, за която винаги ще си струва.

***

Когато се омъжих, напуснах Севлиево. Веднъж Пеньо идвал с някаква литературна делегация в града и се отбил при майка ми и баща ми. Интересувал се, как съм и дали съм щастлива. Нашите му отговорили, че съм добре. Той се обърнал на тръгване и казал заплашително:

— Ако разбера, че това не е така, че не е щастлива и че мъжът и не се отнася с нея, както заслужава, отивам и си я вземам обратно, каквото и да се случи след това! Ще го направя! Сбогом!”

Снощи имаше някаква дива дискусия в Туитър кой защо бил избягал в чужбина и кой защо иска да избяга. За хората които не знаят, скоро става една годна откакто не съм си идвал и четири години откакто съм навън. Тоест, може и да нямам точно реална преценка за нещата. Но смея да твърдя, че когато човек излезе навън за повечко време започва да вижда ситуацията в България под друг ъгъл и да преценява проблемите малко по-трезво.

Ако си мислите, че чалгата е огромен проблем на България – елате да видите пиещи, падащи и повръщащи, пикаещи по улиците британци и британки в лъскави, къси роклички през януари. Не слушат Слави и Грозданка, но слушат някакви рапъри и поп певачки, които пеят за същите “деградиращи обществото неща”: колко съм богат, как ще купонясваме tonight и как ме изостави гаджето. Същите с гордост ще ви кажат, че шотландците са на първо място в Европа по консумация на бира. И се радват на чалга като им пуснеш.

Ако си мислите, че в България хората са тъпи и ниско образовани… Трябва да ви запозная с испанката, която ми обясни как Италия и Дания имат обща граница. Или друга испанка, която твърдеше, че Англия няма култура и език, защото ги е взела от американците. Мислите че младото поколение било ставало по-зле? Елате да ви запозная с една бивша колежка – супер печена петдесет годишна жена, шотландка – която си мислеше че президентът на Русия е Горбачов. Не се майтапя.

И тук също се възмущават как хората никога не протестират и са кротки овце, как си хвърлят храната през прозореца, и си мислят че в другите държави е по-добре. Хората не са толкова различни колкото изглежда. И не че пазят толкова чисто, ами има кой да почисти на сутринта.

Примерите могат да продължават. В България дразнещите неща не са толкова идиотите, колкото масовото чувство за национална малоценност. Ако ей сега пусна картинка в 9gag с нещо българско – знамето, или българска монетка, каквото и да е – ще заскачат веднага: “йе! само така! булгар-булгар!! най-виликити!!”. Сърдят се ако някой чужденец не знае къде е България, но пък ако видят чужденец в България ще му отделят поразително много внимание – единствено защото не е българин. Особено ако е от западна Европа. Спокойно можем да обвиним комунистите, струва ми се.

Това се променя с времето – нашите деца четат примерно “меметата”, правени от западни деца и така разбират че не са никак различни. Или научават стереотипите поне за това какви са англичаните, какви са французите и т.н. Все повече хора излизат в чужбина, пък макар и на почивка или по Еразъм. Да видиш дори малко от “другите” ти променя светогледа към по-добро.

***

Някой от вас да се е родил научен? Не. Някой от вас да не е правил много грешки в живота си? Всички правим по много. Едно общество не е по-различно от една личност. Така както на една личност й трябва много време за да започне да прави правилните избори и да знае къде се намира, така трябва време и на обществото. Не можете, просто не можете да очаквате от българското демократично общество за 20-30 години да е зряло и да прави избори като в Холандия, Дания или Великобритания.

Ико си мислите, че нещата са трагични с избора на ББ, представете си ако хората бяха избрали Волен Сидеров за премиер. Не е толкова зле положението.

***

В личен план успях да си обобщя ситуацията в две изречения: “Момичето на мечтите ми и 80% от хората, които обичам са в България. Кариерата си я виждам в чужбина.” И ако Мишо казва, че го е страх да емигрира отново, то мен ме е страх да се върна. Точно защото видях себе си в него – страх ме е, ще стане така, че ще се вайкам за дето съм се върнал въобще.

Чашата никога не е пълна. Сигурно никога не е и празна. Незаменими хора (и жени) няма, има само такива които не искам да заменям… А явно трябва. В България или ме чака най-щастливо бъдеще, или тежък провал. Успокоявам се само с това, че имам немалко време да реша дали да поема риска.

(някакви объркани мисли, специално за тебе, Г.)

Някъде бях прочел, че да седиш мотивиран е като да седиш чист – както трябва да се къпеш редовно, така трябва и да намираш мотивация редовно. Най-мотивиращото нещо е да видиш/пипнеш/усетиш резултат – дори малък.

Ако ще правиш нещо, го прави (и) заради себе си и си избери правилни причини. Да откажеш цигарите, защото на гаджето-непушач му се повръща като те целува не е правилна причина. Да вдигаш щанги за да се харесваш на мацките като се пуснеш по мускули, също не е правилна причина. В случая с цигарите резултатът ще е себеизмъчване, накрая започваш да пушиш пак, но се “криеш” от хората заради които си спрял… Което реално пак си е измъчване. В случая с щангите просто ще хвърлиш камара пари за добавки, ще се трошиш в гимнастическия салон известно време и накрая ще го заебеш. Това се отнася до всички сфери на живота: да отидеш да учиш “вишу” само щото мама ти пили на главата, че ти трябва диплом, да смениш професията или да се изнесеш от държавата в която живееш, защото жена ти така натяква и т.н.

Хората могат да пищят колкото си искат, че “мразят егоистите” и подобни тъпи клишета, но истината е, че най-добрите причини да предприемаш сериозни житейски промени, са, и е редно да бъдат напълно егоистични. Инак не се получава, струва ми се.

Нормално е да загубиш скорост по пътя, да се проваляш, да сменяш  приоритети или да получиш ритник в лицето, под формата на някоя житейска травма. Ритник, който неминуемо те събаря. И не, въпросът не е да станеш – то човек винаги става, освен ако не се самоубие, въпросът е колко време отнема изправянето на крака… И волята да продължиш, па и после да увеличиш скоростта.