A: Отговорът е дълъг.
Значи, ако не се беше случила случката с Мишел и ГДБОБ най-вероятно нямаше да съм на този протест. Не защото не ми пука за природните красоти и богатства на Родината, а просто защото така или иначе се събраха много хора и с мен или без мен – все тая. А и не съм върл природозащитник-вегeтарианец. Причината за появата ми в София е комплексна.
Преди всичко, защото съм от онези странни хора, романтици мисля се наричат, които вярват че каквото те причиняват на хората ще им се връща същото. Тоест – аз винаги давам пари за онези картички със снимки на бебенца. След като ми се представи необходимия документ и т.н. разбира се, но винаги давам. Просто защото искам ако някой ден имам дечица и (да не дава Господ) едно от тях се разболее и стигна до там, че да прося по кафенетата за да си спася детето – бих искал хората да ми дават пари. Винаги когато имам възможност оставям бакшиш в магазин или заведение – независимо дали това са жълтите стотинки които мразя да ми се появяват в джобовете или 20%-ов бакшиш. Дори на едно такси му бях оставил 100%-ов бакшиш защото ме караше на адски късо разстояние, а бях с два компютъра и пълна (с какво ли не) торба и нямаше как да ги нося. Защото ако някога стана продавач/сервитьор/таксиджия – бих искал клиентите да ми оставят бакшиш. Това би ме мотивирало да си върша работата още по-добре. Винаги се старая да подхождам с такт, доброта и усмивка дори към неприятните ми хора. Не, това не е лицемерие – просто не искам да съм от онези, които спират да казват “Здрасти!”. Аз казвам – първи, при това с усмивка. Защото искам околните да подхождат по същия начин с мен – с доброта, тактичност и усмивка. Е, разбира се има и изключения… Но е трудно да се стигне до там – доста ще трябва да ме подразните/нараните.
Та по същата тази логика, ако утре ме извикат и мен в ГДБОБ и ми кажат да си трая и мълча, бих искал Мишел да се разкарва с изолирбанд на устата по центъра на София барабар с останалите блогъри.
На този протест аз доказвах. Доказвах пред себе си, че не съм мижитурка следваща стереотипи и напътствия. Че главата ми не е от ония дето са сведени и сабя не ги сече. Че “со кротце – со благо”, ама другия път. Защото не съм част от съвременните роби, наречени така неправилно “общество”.
Нещо повече – аз доказвах всичко това и пред общността на блогърите. Доказвах им, че “не са сами” ;-) и че съм от хората, които наистина вярват в онова изтъркано като подметките на маратонките ми правило”един за всички и всички за един”. Смятам, че ясно показах, че мога да действам и аз. Защото именно на това се крепи една общност – на взаимната подкрепа между членовете й. И дори понякога да сме на различни мнения по различните въпроси – ние сме единни.
И още – когато две или повече общности, макар и в различни сфери се подкрепят силно една друга се получава общество. На този протест, ние, блогърите подкрепихме еколозите и останалите хора с мнение. Макар и някои от блогърите всъщност да са еколози под една или друга форма (както и някои еколози да си имат свои блогове), смятам че се получи нещо такова. Съединение. А съединението какво прави? Сила. Силата. Звучи ви познато? Мда… Та след като между онези двеста и повече тикви може да се случи всичко друго, но не и съединение – то сега се случи при нас. При нас, младите, буйните, активните, умните, обединените. Силните. Защото не стана така, че едните да искат хубави и защитени планини, а другите свобода на словото. Всички искахме и двете. Еднакво силно, струва ми се.
***
Как протече самият протест може да прочетете в други блогове, примерно при Ясен. Аз освен да благодаря на Йовко за изолирбанда и да смъмря непознатите, които бяха там уж да протестират против унищожаването на природата, а си хвърляха фасовете по земята друго нямам какво да добавя. Поне не бяха много тези хора :-)
А, и чакам снимки! :-)
***
Има един тип хора, които особено много харесвам. Те притежават едно качество, което аз много искам, но уви – природата ми го е дала в твърде, твърде оскъдни количества. Качеството е хумор. А от този тип хора познавам трима. Те са уникални – само при спомена за тях или само докато ги видя ме избива на смях. Техния хумор е толкова… силен – циничен, просташки, черен понякога, а всъщност много интелигентен. Тях рядко можеш да ги видиш сериозни. Сериозни, в онзи смисъл… Като мен. Тоест, като дърво. Аз съм си такъв – смея се, опитвам се, но шегите ми само аз си ги разбирам и дори аз не им се смея. Рядко се случва да кажа нещо наистина смешно. А на тези хора им идва отвътре някак – винаги имат готов отговор и той обикновено е много смешен. Или поне на мен все така ми се струва. Тези хора създават впечатлението, че нямат никакви проблеми – все усмихнати, волни, разбиват околните от смях и това отново и отново. Изобщо не показват, че нещо им тежи и рядко биха го споделили. Рядко говорят за чувства… Та третия такъв човек, с който се запознах е именно Пейо Попов :-) Напълно възможно е да съм сгрешил в преценката си, просто защото не ни остана време да поговорим повечко. Но изражението, изразите, интонацията… :-) Много харесвам такива хора.
- Искаш ли сладолед?
- Не, не ям сладолед.
- Абе и аз не ядох, ама Тони ми го купи.
Каза и нещо за някакви крокодили докато обясняваше на Йовко защо не носи лепенка, но го забравих какво беше :-) Все пак, изолирбанда ми се отлепи на половина от смях, така че беше много забавно със сигурност :-)
***
Много се радвам, че се запознах с Йовко. Човекът, който ме накара да блогвам и дори да ползвам Fedora за малко. При това без самият той да знае ;-)
***
Q: Защо толкова обичаш да пътуваш нощем? То нищо не се вижда, кьорава тъмница…
A: Мрак, сенки, светлинки. Сенки. Черно, сиво, сребристо, златисто. Непознатото, загадъчното – те дават повод на въображението да се развихри. Това ми харесва.
Сам в купето, на изгасена светлина и гледам звездите през прозореца докато не ми се откъсне врата. Толкова е ясно, толкова е красиво…
