Монологър

Мен ме измъчва красотата.

О, докога?

О, докога?

Тя ту е малко птиче ято,

ту тиха есенна тъга,

ту розов цвят от млада вишна,

ту мътна пролетна река,

ту спомен от любов предишна,

ту пренебрегната ръка,

ту вятър, който лудо тича,

ту януарска белота,

ту златна чашка на лютиче,

ту плът, пленена от страстта,

ту гръд, която обич пръска,

ту слово, пълно с доброта, 

ту смърт, с която се възркръсва…

 

Мъчи ме още,

красота!

Павел Матев

Маска – едно прикритие,
което непрестанно служи на природата,
за да се скрива, да преиначава
свойта същност и черти -
лицето, формите си.

Промени и превъплощения
на всеки час, във всеки миг!

Нови маски падат върху нея
дори когато спи!

Уолт Уитман

Някак си ми щукна да си проверя архивите в старата ми поща в abv.bg, която използвах от 11 до 14 годишна възраст. Изнамерих камара стари писма, разменени между мен и разни чатърки, стари приятели и познати… Дори няколко межу мен и Венелин Венков. Но нещото, което бях забравил беше едно старо стихотворение… Или поне подобие на такова, което бях написал, когато бях на 13. Когато си спомням повода ми става смешно, но тогава сериозно си мислех, че съм влюбен и “страдах”. Ето за какво става дума:

Кръв сияйна по ръцете ти се стича…
И питам се защо…
Два живота в един се бяха слели, а на сутринта вече бяха умрели.
Аз твоя като че неволно на пърченца огледални счупих,
а ти вината моя на себеси преписа.
Сега ти знаеш – мен боли ме че животът ти за мене тъй прозрачен
аз разбих.

Гроб в калта копая, сияен кръст на гърдите ти блести,
но зная че и със смъртта ти би преспала за да си навеки с мене ти.
Кръвта гореща блика силно и мълчеливо пак крештиш, че болката която аз ти пречиних доведе душата ти до края.
Жадувам сълза вместо чаша вода,сънувам кръвта вместо красива жена.
Обичам те още и питам се нощем:”Краят ли е това?” – ако “да”, по-добре да умра.

Ето до какво води внушението у хлапетата. Тогава рядко ходих на училище, за това се наложи да поправя правописните грешки. Ако съм пропуснал някоя – извинете. :-)

Разбира се, това е първия и последния опит да пиша. Очевидно е, че нямам особен талант. За това се колебая дали да го пусна в секция “Literature”… Е, айде, от мен да ми не – все пак е опит за поезия. ;-)

 

- Тъй ли било? -разсмя се Гилдор. – Елфите рядко дават необмислен съвет – съветът е опасен дар, дори между мъдреци, а и с него, и без него нещата могат да тръгнат зле.

“Властелинът на пръстените”

Дж. Р. Р. Толкин