Когато бях малък, 8-10 годишен имах основно две занимания: да играя в компютърни клубове и да чета в библиотеката. Любима тема ми беше древен Египет и тогава може би за първи път съм научил за персите (Персийската империя). Беше ме яд, че са завладяли моите хора.

Малко години по-късно (да съм бил на 12 или 13), когато си мислех, че съм скинар, получих писмо от един иранец фен на Manowar. Който типично за феновете на тази група, ме приветства като брат и се опита да се сприятелим. Аз директно го напсувах, без да знам какви са по етнос иранците – мразя турци, араби и подобните им, махни ми се от главата. Човека опита да обясни, че е персите нямат (много) общо с тия два народа, но уви. Аз бях… твърд в убежденията си и убеден в некадърността си.

Сега, не малко години по-късно ми става много криво, че така постъпих всеки път като се присетя. Разбира се много отдавна вече не се смятам за нацист/скинар, нито поддържам връзки с такива както преди. Работил съм (онлайн) и съм се забавлявал с араби и иранци. Говорил съм с тях на политически и религиозни теми и в общи линии както не е трудно човек да се досети – нямат общо със стереотипа за човек от Близкия изток. Всъщност те ми обясниха и разликите между перси и араби – културни, езикови, етнически.

Тогава научих много интересни неща – защо мюсюлманите не ядат свинско, защо си търкат ръцете с пясък ако куче им оближе ръката, как те гледат на Израел, как гледат на християнството. За мен, неукия 16-17 годишен младеж, си беше като да изследвам един нов свят и една изцяло нова гледна точка към моя. След това стана войната в Ливан и истински се притеснявах за Хишам, както се казваше един от арабите. Всеки път като му спреше интернета целия чат канал настръхваше – в Бейрут всяка сграда беше потенциална мишена.

След това, когато започнах да гледам по-сериозно към графичния дизайн осъзнах, че сред най-красивите писмености, поне по моя вкус са арабското и иранското (приличат си, но имат разлики). Все още не си падам по типографията и едва ли някога ще се занимавам наистина сериозно в тази област, но пък с удоволствие от време на време понаучавам как да пиша на фарси. Напоследък пак правя опити с един самоучител, но имам по-високи приоритети и много малко време. За голямо мое съжаление.

Сега иранците, които познавам са някъде по улиците. Вероятно. И пак се притеснявам за тях, макар и отдавна вече да сме изгубили връзка. В чат канала, в който можех да ги открия не са ги виждали от около две седмици.

Това което се случва там си е война. Младите срещу старите. Статуквото срещу демокрацията. Всъщност, тиранията срещу демокрацията. Следя нещата отблизо – хората не искат страната им да се свързва със срани като северна Корея. Не искат президента им да отрича публично и нагло холокоста. И те също като нас не искат политиците им да ги излагат. Искат просто  модерна държава. Като за модерни хора, каквито са много от младите.

Аз лично не съм съгласен с едно – понятието “ислямска република” – религията и политиката не трябва да са преплетени. От както свят светува все вървят ръка за ръка и след толкова много уроци за съжаление все още има държави в които двете са като кълбо прежда. И ме е страх от едно – Мусави всъщност не е толкова чист колкото някои го изкарват и се притеснявам дали пък няма да се окаже същия като Ахмадинеджад.

След убийството на Неда света гръмна. Както винаги света си е малко шантаво място – сравнително малко шум след убийството на 12 човека за една нощ, заснемат убийството на момиче и всички избухват. Направиха я икона и символ, което всъщност може би не е лошо. В един коментар в български форум някой след като й видя снимката написа “Тази на снимката много нашенска физиономия ми се струва”. И сигурно е така – ако все още съвременните българи имат общо с прабългарите, днешните иранци с древните перси и разбира се ако вярваме на проф. Георги Бакалов (и други историци). Според мен просто емоциите надделяват. Защото и мен ме е яд за момичето.

Яд. Това е едно от чувствата, които изпитвам в момента. Яд ме, е защото избиват хубави, млади, борбени хора – малко неща са по-отвратителни от това държава да издевателства над собствената си нация. Яд ме е, защото не мога да направя нещо. Не мога да съм там и да хвърля камък по някой милиционер, не мога да съм там за да им хвърля обратно димката или поне за да изляза и да покрещя наред с останалите. Защото въпреки, че не е мой проблем, доколкото се познавам бих го направил ако имах възможността. Иначе нека си го кажем – да си оцветиш аватара в зелено е еквивалент на бездействие. Даже протести и демонстрации пред посолствата на Иран нямат особен ефект, за съжаление.

Срам – това е друго от чувствата. Нашето правителство не гъкна по въпроса. Аз рядко съм емоционален, особено пък когато става дума за политика – съответно да афиширам “срам ме е от вас” не е точно моя тип реакция в повечето случаи. Не и в този. Точно си ме е срам, защото това вече бивше правителство се доказа като лижещо путинския задник за n-ти път. Поправете ме ако греша, но не виждам логична причина освен че се съобразяват с позицията на Русия (която подкрепя сегашния режим в Персия) да не “изразят” поне едно “безпокойство”, казано на  дипломатичен език. Защото в крайна сметка там умират хора. А начина, по който Ахмадинеджад и милициите му се разправят с демонстрантите някак си ми напомня на събитията от началото на тази година в София. Макар и навярно подобни паралели да са безумни.

И така. Хората там си остават сами – под обстрел, под блокада – онлайн и офлайн, опитвайки се да се отскубнат от ръцете на тирани и фанатици. Дано имат енергия да продължат – така или иначе стигнаха твърде далеч вече. Предстои и среща на Г8 – дано да направят нещо съществено. Мога само да се надявам. И следя нервно новините.

Моафаг башед!

Такова нещо не бях виждал…

Дали Пламен Галев е престъпник – не мога да кажа. Защото не мога да докажа. Както не могат да докажат всичките журналисти, прокурори и всякакви хора, които говорят против него (и Ангел Христов). При  всички положения е невинен до доказване на противното. Смятам обаче, че не трябва да се кандидатира за депутат.

Не за друго, а защото в интервю за Мартин Карбовски казва следното относно Владимир Кузов:

“Независимо от всичко не може депутата Кузов да е в тая комисия. Сега, дали е такъв, дали не е такъв… [журналист: това го повтарям вече три месецa] … а така. Ама разбира те ли… И  в един момент, представяте ли си, че тоя случаен тип дето е попаднал вътре, депутат, той ще слуша кой е такъв, кой е друг, кой…”

С което той самия заявява, че хора с опетнена репутация, макар и без нищо доказано (по времето на интервюто Кузов все още беше без присъда) не трябва да са депутати (макар и в случая да говори конкретно за комисията по вътрешна сигурност). От чисто морална гледна точка. Та изхождайки от точно тази точка, сега той макар и да е само арестант, а не доказан престъпник и затворник също не трябва да се кандидатира.

Уви, вече го направи и сам си противоречи. А това само по себе си говори много.

Отдавна не съм писал, още по-отдавна не съм писал за политика. Относно първото обещавам да се поправя. Относно второто – умишлено се старая да не го правя често , защото не съм в България и имам непряк поглед върху нещата чрез медии и блогове. Сега обаче знаете, че идват избори дори два избора ще трябва да правим и няма как да не обърна внимание на темата.

Първо - защо да гласуваме? За мен негласуването е безумие – това означава човек да се предаде. Това означава, че не му пука за държавата, в която живее. Или както в моя случай – държавата, в която иска да живее. Карбовски беше казал в някакво интервю, че депутатите са “представителна извадка” на бъларския народ. В момента според мен в парламента е пълно с лумпени и простаци. Крещят, псуват, стигат до бой, ходят на работа пияни, гласуват с чужди карти… Някои пък се доближават до банката си само в първия работен ден и при вотове на недоверие. И колкото и да не ми се иска Карбовски е прав. Това е представителната извадка на онези, които гласуват за лумпените и на онези, които въобще не гласуват. Само дето… Не всички са маскари. По действията на някои от народните представители лесно може да се определи това – хора като  Минчо Спасов, Мартин Димитров, Минчо Христов за мен са много далеч от хора като Пирински, Доган или Павел Шопов. Точно това доказва и че не целия народ е една голяма маскара.

Второ – Как да гласуваме? Да гласуваш не значи просто да се разходиш до близкото училище, да драснеш върху една хартийка и да я пуснеш в една кутийка. Да гласуваш означава да избираш. И понеже става дума за парламентарни избори (и за парламента на ЕС и за българския) трябва да се избира между личности, партии и идеи. Не е като да изберете кои дънки да обуете днес или коя риза ви отива повече – синя или червена. По мои наблюдения огромна част от хората е абсолютно неориентирана политически – не разграничават ляво и дясно, гласуват едва ли не на сляпо. Всъщност, не на сляпо – за онзи, който говори най-сладко. Или който крещи най-силно. Или който носи най-много папки под една мишница. Или нещо такова. А не това е начина. Разбирам ви, че нямате време и четенето на интервюта с политици или техните програми не е най-забавното нещо. Но избирате хора, които да разпределят парите ви за следващите четири години. Ако си наемате счетоводителка няма ли да й прегледате биографията?

Ако не направите информиран, аргументиран избор вероятността лумпени и тъпаци да са вашите представители пред света се покачва. Съответно и вероятността да тънете в собствената си мизерия и да псувате безсилно гледайки заекващия Юксел Къдриев да коментира някой нов закон се покачва неимоверно. Четири години. Четири.

Трето – За кого да гласуваме? Ме питат вече няколко човека и ето го моето мнение.

Има доста кадърни кандидати за ЕП от ГЕРБ, Синята коалиция и Зелените по мои наблюдения. Аз лично няма да мога да гласувам на 7 юни (не можахме да съберем достатъчно подписи тук в Олборг), но ако можех щях да се колебая между Богомил Шопов и Атанас Чобанов. И двамата са много кадърни, добре образовани, много активни. Познавам Бого лично, Атанас задочно от чата и блога му. Лично при мен везната клони повече към втория, защото е по-широкопрофилен, програмата му включва действия засягащи пряко българите в чужбина и защото е от Синята коалиция. Това са мои предпочитания разбира се, тук искам по-скоро да докажа тезата от по-горе, че не всички са “маскари”, а напротив – има свестни хора, които искат да ни представляват. Друг е въпроса дали ще им дадем шанс.

Вече споменах Синята коалиция – да, именно тях ще подкрепя на изборите за нашенски парламент. Отдавна написах, че ако изберат Мартин Димитров за председател на партията му ще гласувам за СДС. Още тогава се надявах дясното обединение да се случи. Е, всичко това вече стана – с много проблеми, но е факт. Умишлено изчаках невероятния фарс около Юруков-Радонов-ДПС-ЦИК-регистрации и т.н. да свърши. Та ако ти, читателю си сред онзи процент хора, които са се разколебали покрай въпросния фарс дали да дадат гласа си за Синята коалиция ще ти кажа нещо: това беше за добро. СДС се “разцепи”, купените хора изхвърчаха, сега всичко е чисто. Или поне почти чисто.

Не искам да звуча като пишман-агитатор (спамър), затова с думи прости – не виждам по-добра алтернатива. Харесвам Зелените, но програмата им куца. Не харесвам ГЕРБ (така де, Бойко Борисов). Партиите от сегашното управление ги изключвам напълно. Лумпенски партии като РЗС и Атака не са за мен. От друга страна съм с дясно-центристки убеждения, харесвам новия млад лидер на СДС, не съм против Иван Костов и ми допадат хората вътре в тези партии. Или поне онези, които виждам по медии или си имат блогове. Програмата им също е солидна и добра.

Разбира се не е необходимо да ме слушате мен – направете вашия избор както вие прецените. Просто гледайте избора ви да е информиран и базиран на някакви нормални аргументи. Направете това усилие за да не управляват идиоти вашите пари.

Аз съм пушач. Не горд, но пушач. Не ме е срам от това, разбира се. Срам ме е само, че пропуших на… хм, 12 или 13, не съм сигурен. Причините… сложно е.

И не – няма да пиша положително за тютюна – то май няма и какво да му е положително, освен че на мен ми е приятно да пуша. И съжалявам, че с нещото, което обичам да правя без да искам тровя някого. Повода за тази публикацийка не е, че се прие закон за забрана за пушенето на обществени места. Това е съвсем нормално да се случи и предполагам, че е за добро. Дали ще се спазва закона и как ще става следенето дали се спазва… е, песимист съм, но нека видим.

Провокираха ме мненията на разни хора из мрежата – коментари в блогове и коментари под статии (т.нар. “форуми) във електронни издания.

Първо: тона тип “нека ви, гадни пушачи” е наистина неприятен. В крайна сметка всеки пушач сам си преценява и е наясно с рисковете и вредите и ако не ви пречи такива изказвания само дразнят. Много. Съответно следват и пишман дискусиите и псуването.

Второ: комплексарщината на българите. Сигурно 30 пъти прочетох как “по другите държави” или “в Европа” били гледали на пушачите като на втора ръка народ, как не се било пушело в заведенията и как там били глобявали и дрън-дрън. Аз съм в Дания от почти 10 месеца. Една от най-цивилизованите държави в очите на повечето българи, които познавам. Тук пушенето на публични места е частично забранено. В някои заведения има място за пушачи, което обикновено е малко помещение с маси, столове и пепелници. Отиваш там с напитката си, пушиш една цигара и си се връщаш да потанцуваш. Колко се спазва? Аз работих като чистач точно по барове и дискотеки и всеки път пода беше отрупан с фасове (наред с дъвки, счупени чаши, разлети напитки и какво ли не). Има заведения, в които пушенето навсякъде вътре е позволено. Те са обозначени със знак, който е по-скоро като реклама, отколкото предупреждение.

В кафенетата е малко по-различно, защото обикновено са по-малки и няма място за помещения за пушачи. На масичките навън, разбира се пушенето не е проблем. Бях в едно заведение, на което стените (стъклени) се “сгъваха” – през лятото ги разтварят и почти няма външна стена. Вътре може да се пуши съвсем нормално. Бях и в едно друго, което е нещо средно между кафене и кръчме – доста западнало и ъндърграунд и вътре си се пушеше навсякъде (без да се разгъват стени).

На по-големите летища (аз лично съм бил само на това в Копенхаген) също има поне по няколко помещения за пушачи – вярно, че няма столове или маси, но пък всеки може да влезе и да запали след дългия полет.

И тук специално най-малкото гледат на пушачите като… на по-различни хора. Нито съм забелязал някаква положителна тенденция, най-малкото пък отрицателна. Много датчани пушат (бившата ми шефка беше бременна в седмия месец и пак си пушеше (не, това не е правилно и според мен)), въпреки че и тук цигарите са скъпи. И никой (освен по-радикалните непушачи) няма нищо против. Това поне са моите наблюдения.

Та така трябва да е според мен и у нас. Пълната забрана няма да постигне нищо – или хората ще нарушават закона (и после по стар български обичай няма да си плащат актовете – както е във влаковете в момента) или ще срещате изнервени погледи по летища, гари и подобни места. А да се предотврати това е толкова просто – колкото да се задели (или изгради) една малка стаичка с една малка аспирацийка…

Предател.

Да говориш на жени за Linux (или която и да е друга операционна система) е равностойно на самоубийство. Казвам го от личен опит (да, толкова съм зле в първите си крачки към тях (не системите, жените)).

Все пак, обаче вече втора мацка мигрира (от части) по моя вина.

Йе.

Често ми се е случвало когато говоря с някого по тема за личната неприкосновеност в Интернет и да се сблъскам със становище тип “К’во ми пука?”. И наистина, защо да ни пука че някое ченге може да чете какво или с кого си пишем, при условие, че не пишем нещо нередно? Аз също не съм нито терорист, нито някакъв конспиратор, обикновено кореспонденцията ми е с приятели, познати и колеги и си говорим за лични неща, работа или просто им говоря глупости.

Въпросът е принципен. Специално в България за съжаление голяма част от полицаите са все още с мислене и методи от преди демокрацията. Това си личи по много от действията им офлайн и абсолютната им неориентираност онлайн. Примерите са много, но според мен най-яркия е всъщност постоянното им напиране и неистово желание в последно време да имат законната власт да подслушват. Оправдават се с бюрокрацията в собствената си система и усложнената процедура за искане за разрешение за подслушване или сочат към стъпки на други държави членки на ЕС в тази посока. Първото е истински абсурд – вместо да решат проблемите в собствената си институция и връзката им със съдебната власт, гледат да ги заобиколят. При това по доста нагъл начин. Второто е донякъде обосновано, защото някои членки на ЕС (като Швеция) правят крачки към повече власт за полицията, но там картинката е доста по-различна. Нещата са доста по-прозрачни, липсват действия тип ДС и като цяло разрешителните не се дават произволно (като случая със София – близо 4 000 разрешителни за една година). Също така гражданите (с право) имат доверие в служителите на реда, нещо, което в България липсва.

Преди време когато вкъщи пристигнеше писмо до мен (или друг член на семейството) то не се отваряше от друг (без разрешение). Вярвам, че в повечето семейства нещата стоят по същия начин – моралния и етичния. По същия метод, но в по-голям мащаб трябва да стоят нещата в държавата. В противен случай рискуваме да се върнем две десетилетия назад. Аз лично съм роден през заветната 1989 и съм живял през комунистическо време само пет месеца. Съответно нямам личен опит с репресиите, налагани тогава. Но пък са ми разказвали доста и знам как ако някой е получавал писма от Запада, доста често (или винаги) са пристигали в дома му видимо отваряни преди това и изчитани. Доста неприятно, нали?

Сега риска да се случи нещо подобно с онлайн кореспонденцията ни – електронна поща или различни услуги за мигновени съобщения (IRC, Skype, ICQ, Jabber и други). Наистина един полицай няма да спечели много от това да прочете как закачам мацките в чата или как обсъждам някой проект с колега. Не там е проблема. Както вече написах – въпросът е принципен: трябва ли въобще полицая да има свободен достъп до личното ми пространство? Не. Трябва ли да се дава толкова власт на силовите институции? Не. Историята ни учи, че който има контрол над тези институции има контрол над всичко и всички. И българите не веднъж са научавали този урок по трудния начин. Сега трябва да покажем, че сме били добри ученици и да не допускаме подобно нещо да се случи отново. Но понеже не всеки има възможност или желание да ходи по протести, да членува в организации, борещи се за тези ни права и т.н. моята цел е да запозная хората с начините, чрез които могат да се предпазят от онлайн набезите на МВР.

В поредицата статии можете да очаквате моите коментари (на прост език, с картинки и т.н.) за кои програми и методи за комуникация са сигурни, възможно ли е и как да ги направим повече такива. Смятам, че всеки трябва поне да е наясно с тези неща, след това сам да прецени дали въобще му пука за собствените му права и дали ще се възползва от написаното в публикациите.

Ако искате да се включите или да дадете предложение ми напишете писмо или се свържете с мен в Jabber. Координатите ми са ей там, вляво.

Безумията на МВР по отношение на личната неприкосновеност на гражданите продължават. Няма да коментирам, други го правят далеч по-добре отколкото аз бих могъл. Но понеже знам, че мен ме четат както хора, които са по-скоро гийкове, така и хора, които дори не знаят какво значи гийк искам да ви запитам: пука ли ви въобще, че някой полицай почти безпроблемно може да се закачи на телефона ви или да гледа кога с кого (а може би и какво) си чатите? И в случай, че ви пука, взимате ли някакви мерки? Знаете ли въобще какво бихте могли да направите, за да се предпазите от четящите ченгета?

Покрай цялата тази простотия, която се лее от изпълнителната власт от известно време си мисля да започна да пиша материали ала “For Dummies” на теми криптиране, PGP, ключове, както и кои методи за комуникация са наистина сигурни и кои – не. Може дори цяла кампания да направим, поне хората да са уведомени. Тъй като моите познания обаче са като на краен потребител бих се радвал ако някой специалист (или поне разбиращ) в областта се присъедини. Всъщност, всеки, който иска да се включи някак – оставете коментар или ми напишете писмо. Ако пък някъде някой е започнал подобно нещо и аз съм го пропуснал – да продума, ще се включа с радост с каквото ми е по възможностите.