Монологър

В събота ще се видим на BlogCamp. Със сигурност ще закъснея, тъй като пристигам на централна гара в 9:35, а събитието започва в 10:00, но ще съм там поне за 3-4 часа. Вечерта също ще дойда на биричка, поне по план. Може би дори с женска компания.

***

Днес си взех нов телефон - Nokia 6120 Classic. Много ми харесва, само дето час след като го купих разбрах, че временно са му спрели обновленията на фърмуеър-а. Но при мен нищо не върви плавно и без каръщина, свикнал съм. Дано скоро пуснат хубав ъптейд, има какво да се желае.

***

Толкова малко остава докато завърша… И колкото по-малко остава толкова по-зле ми става и нямам желание. Наблягам само на английски и малко БЕЛ, което, уви - не е достатъчно. Ще издрапам все някак…

***

Докато до преди време нямах личен живот, то сега нямам думи за него. Всичко върви наопъки, странно, непредсказуемо, в неизвестност и ту ми е супер хубаво, ту ми идва да крещя, коля, троша и подобни красиви неща. Реших просто да се оставя по течението - без излишно задълбаване, без излишни емоции, без много мислене. Пък каквото стане…

Някога един човек се оженил. С много трудности - още в началото едва свалил девойката, родителите и от двете страни били против, нямали пари и какво ли не. И двамата обаче се обичали, намирали щастие в кошмарната каша от тъга, злоба и всички останали заобикалящи ги отрицателни емоции и искали да имат дете. Или деца. По някаква причина обаче не можели и опитите им продължили седем години. Жената точно забременяла и след няколко месеца я блъснала кола. Тя починала, а заедно с нея и нероденото им дете.

Едва ли много хора на този свят наистина знаят и могат да си представят как се е чувствал този човек.

Историята е истинска. А човекът - все още жив. Въпреки мъката. Защо е жив? Защото все още търси щастието и има за какво да живее. Или поне се опитва да намери за какво. А щастието, макар и мигновено или поне непостоянно е нещото, което зависи само от човека; от индивидуалната личност. Кой както си уреди живота. За разлика от нещастието - неочаквана или дори очаквана смърт, несподелена любов, съкращение и прочие, прочие примери.

Макар да е истина, че каквото (лошо) си направи сам човек никой друг не може да му го направи…

Вярвам в това.

I swear I’ve given, I’ve given you all I can…

Се пееше в една песен.

И винаги давам всичко от себе си.

На нея.

И никога не е достатъчно.

И винаги има друг.

Писна ми.

За кой ли път ми писва.

Не се отказвам.

Тъп, но упорит.

Точка.

Беше късно през нощта. Бяха прекарали поредната хубава вечер, през която и двамата се гледаха с изкрящ поглед. Лежаха изморени и здраво прегърнати вече повече от час. Той леко трепереше, а стомаха му се бе свил. Беше го страх. Отново. Този път преодоля страха си и понечи да я целуне. Тя се дръпна. Не се погледнаха. Просто се прегърнаха отново.

След малко си казаха нещо. Той се надвеси леко над нея за да се виждат.

- Псувам се заради това.

- Защо?

- Защото колкото повече отказваш толкова повече се настървявам и продължавам. Отново ще опитвам, знам го. Когато моментът е по-подходящ, когато не си толкова объркана… Загубена е битката, но не е загубена войната. Все воювам и аз… Но не мисля, че мога да се откажа. Важна си за мен. А ти искаш ли го? Искаш ли да спра?

- Не.

Продължиха да се гледат известно време и отново се гушнаха силно.

Изненадващо. Кратък, но пък приятен разговор с бившата ми приятелка…

Аз: Видях те на DVD-то на Manowar (или поне частта, която имам), та се сетих за тебе. Честита нова година и всичко най-хубаво ти пожелавам.
Тя: hahahha dobre 4e sa te da se setim edin za drug nali ;)
Тя: i na teb
Тя: dvoino ;) (hug)
Аз:  :-)
Аз: ти гледа ли видеото?
Тя: o6te ne… :) 4akam originalnoto piratsko :P
Тя: ti pyk kyde si me vidql
Тя: ili samo se byzzzz
Аз: ми аз имам 60 минути видео от концерта
Аз: на Fighting The World те дават в близък план - гледаш лошо и пееш :Р
Тя: olelel zadryj…
Тя: hahahahha
Тя: serioznooo :D
Тя: mn dobro
Аз:  мхм
Тя: (rock)
Аз: ;-)
Аз: aз те виждах през цялото време
Аз: е, почти
Аз: е. като бяхме там де :-)

Излъгах. Сещам се за нея доста често, гледам й снимките доста често. Но ако й го кажа няма да разбере. Или поне не правилно. Или поне така си мисля.

До тук всичко е прекрасно, аз се радвам, че най-сетне говорим като нормални хора, при това е весело. За добро или за лошо обаче…

Тя: otivam da svalq snega ot sebesi… da se izkypq
Тя: iii… da iztrezneq
Тя: i otivam da piq
Тя: ai si prikazvame
Тя: ama…
Тя: ne sega :p
Аз: ами, добре
Тя: seriozno… ai :P
Тя: Чао
Аз: ок.. приятно.. там, каквото :-)
Аз: … до.

Уви, подозирам, че когато е трезвена няма да е толкова щастлива да говори с мен. Положителното обаче е, че когато хората са пияни трудно лъжат, трудно имат някакъв вид задръжки и си показват баш истинските чувства. Поне в общия случай. Съответно не съм й чак толкова неприятен, колкото показваше, че съм й след като се разделихме.

Тя е единственото нещо, за което наистина съжалявам, че съм губил. Единствените ми постъпки и думи, за които истински съжалявам вече повече от година и половина и едва ли някога ще си простя са извършени и казани точно пред нея. За мен ще значи много, ако си оправим отношенията - чисто приятелските такива. Други не искам.

Имам нужда от цигара…

Болката…

Болката кара поетите да пишат най-красивите си творби.

Художниците да рисуват най-прекрасните си картини.

Музикантите и композиторите творят най-хубавата музика, когато ги боли.

Болката вдъхновява всеки творец.

Най-мрачните и тъжни творби са и най-истински, най-живи.

Жените раждат с болка…

И с болка раждаме се ние.

Болката напомня за живота.

Признакът, че ти пука за X, Y и/или Z.

А мен ме понаболява напоследък…

Значи все пак съм бил жив…