Когато бях малък, 8-10 годишен имах основно две занимания: да играя в компютърни клубове и да чета в библиотеката. Любима тема ми беше древен Египет и тогава може би за първи път съм научил за персите (Персийската империя). Беше ме яд, че са завладяли моите хора.
Малко години по-късно (да съм бил на 12 или 13), когато си мислех, че съм скинар, получих писмо от един иранец фен на Manowar. Който типично за феновете на тази група, ме приветства като брат и се опита да се сприятелим. Аз директно го напсувах, без да знам какви са по етнос иранците – мразя турци, араби и подобните им, махни ми се от главата. Човека опита да обясни, че е персите нямат (много) общо с тия два народа, но уви. Аз бях… твърд в убежденията си и убеден в некадърността си.
Сега, не малко години по-късно ми става много криво, че така постъпих всеки път като се присетя. Разбира се много отдавна вече не се смятам за нацист/скинар, нито поддържам връзки с такива както преди. Работил съм (онлайн) и съм се забавлявал с араби и иранци. Говорил съм с тях на политически и религиозни теми и в общи линии както не е трудно човек да се досети – нямат общо със стереотипа за човек от Близкия изток. Всъщност те ми обясниха и разликите между перси и араби – културни, езикови, етнически.
Тогава научих много интересни неща – защо мюсюлманите не ядат свинско, защо си търкат ръцете с пясък ако куче им оближе ръката, как те гледат на Израел, как гледат на християнството. За мен, неукия 16-17 годишен младеж, си беше като да изследвам един нов свят и една изцяло нова гледна точка към моя. След това стана войната в Ливан и истински се притеснявах за Хишам, както се казваше един от арабите. Всеки път като му спреше интернета целия чат канал настръхваше – в Бейрут всяка сграда беше потенциална мишена.
След това, когато започнах да гледам по-сериозно към графичния дизайн осъзнах, че сред най-красивите писмености, поне по моя вкус са арабското и иранското (приличат си, но имат разлики). Все още не си падам по типографията и едва ли някога ще се занимавам наистина сериозно в тази област, но пък с удоволствие от време на време понаучавам как да пиша на фарси. Напоследък пак правя опити с един самоучител, но имам по-високи приоритети и много малко време. За голямо мое съжаление.
Сега иранците, които познавам са някъде по улиците. Вероятно. И пак се притеснявам за тях, макар и отдавна вече да сме изгубили връзка. В чат канала, в който можех да ги открия не са ги виждали от около две седмици.
Това което се случва там си е война. Младите срещу старите. Статуквото срещу демокрацията. Всъщност, тиранията срещу демокрацията. Следя нещата отблизо – хората не искат страната им да се свързва със срани като северна Корея. Не искат президента им да отрича публично и нагло холокоста. И те също като нас не искат политиците им да ги излагат. Искат просто модерна държава. Като за модерни хора, каквито са много от младите.
Аз лично не съм съгласен с едно – понятието “ислямска република” – религията и политиката не трябва да са преплетени. От както свят светува все вървят ръка за ръка и след толкова много уроци за съжаление все още има държави в които двете са като кълбо прежда. И ме е страх от едно – Мусави всъщност не е толкова чист колкото някои го изкарват и се притеснявам дали пък няма да се окаже същия като Ахмадинеджад.
След убийството на Неда света гръмна. Както винаги света си е малко шантаво място – сравнително малко шум след убийството на 12 човека за една нощ, заснемат убийството на момиче и всички избухват. Направиха я икона и символ, което всъщност може би не е лошо. В един коментар в български форум някой след като й видя снимката написа “Тази на снимката много нашенска физиономия ми се струва”. И сигурно е така – ако все още съвременните българи имат общо с прабългарите, днешните иранци с древните перси и разбира се ако вярваме на проф. Георги Бакалов (и други историци). Според мен просто емоциите надделяват. Защото и мен ме е яд за момичето.
Яд. Това е едно от чувствата, които изпитвам в момента. Яд ме, е защото избиват хубави, млади, борбени хора – малко неща са по-отвратителни от това държава да издевателства над собствената си нация. Яд ме е, защото не мога да направя нещо. Не мога да съм там и да хвърля камък по някой милиционер, не мога да съм там за да им хвърля обратно димката или поне за да изляза и да покрещя наред с останалите. Защото въпреки, че не е мой проблем, доколкото се познавам бих го направил ако имах възможността. Иначе нека си го кажем – да си оцветиш аватара в зелено е еквивалент на бездействие. Даже протести и демонстрации пред посолствата на Иран нямат особен ефект, за съжаление.
Срам – това е друго от чувствата. Нашето правителство не гъкна по въпроса. Аз рядко съм емоционален, особено пък когато става дума за политика – съответно да афиширам “срам ме е от вас” не е точно моя тип реакция в повечето случаи. Не и в този. Точно си ме е срам, защото това вече бивше правителство се доказа като лижещо путинския задник за n-ти път. Поправете ме ако греша, но не виждам логична причина освен че се съобразяват с позицията на Русия (която подкрепя сегашния режим в Персия) да не “изразят” поне едно “безпокойство”, казано на дипломатичен език. Защото в крайна сметка там умират хора. А начина, по който Ахмадинеджад и милициите му се разправят с демонстрантите някак си ми напомня на събитията от началото на тази година в София. Макар и навярно подобни паралели да са безумни.
И така. Хората там си остават сами – под обстрел, под блокада – онлайн и офлайн, опитвайки се да се отскубнат от ръцете на тирани и фанатици. Дано имат енергия да продължат – така или иначе стигнаха твърде далеч вече. Предстои и среща на Г8 – дано да направят нещо съществено. Мога само да се надявам. И следя нервно новините.
Моафаг башед!
